Трети март не е обикновена дата.
Не е и удобен повод за речи, венци и протокол. Това е ден, който тежи. Ден, в който България излиза от дългата сянка и отново заявява своето присъствие пред Света.
3 март 1878 година – Санстефанският мирен договор. Между редовете му стои съдбовен факт – възстановяването на българската държавност след близо пет века под ботуша на Османската империя.
Началото е поставено. България отново има политическо име. Отново има глас. Отново има хоризонт.
Истината е проста и неудобна – свободата никога не е подарък. Тя се извоюва. Плаща се с кръв. В Освободителната война загиват хиляди – български опълченци, руски войници, румънци, финландци, украинци. Различни народи. Една кауза.
Но историята не е музей. Тя е огледало.
И ако от висотата на своето величие, от своята значимост, 3 март 1878 ни попита какви сме днес – достойни ли сме за свободата си? Пазим ли я? Или сме я превърнали в удобен фон – нещо дадено, гарантирано, уж вечно?
Историята не познава „вечно“. Познава усилие. И познава провал, когато усилието липсва.
Държавата не е абстракция. Тя не е само институции и сгради. Тя сме ние – семействата ни, земята, която обработваме, трудът, който влагаме, децата, които учим да говорят български. Ако ние не пазим това, никой отвън няма да го направи вместо нас.
Миналото е категорично – когато сме разединени, губим посока. Когато сме заедно, дори срещу по-силен противник, устояваме. Звучи просто. На практика е трудно. Но работи.
Любовта към родината не означава да си затваряме очите. Точно обратното. Означава да сме взискателни. Да назоваваме проблемите ясно. Да не търпим посредственост. Да пазим езика си. Да уважаваме традициите, без да ги превръщаме нито в прашни реликви, нито в модно явление. А да мислим в перспектива – не до следващия месец, а до следващото поколение.
Трети март е ден на гордост. Но и на равносметка. Земята, която сме получили като наследство, няма да остане при нас завинаги. Ще я предадем нататък. В какво състояние – това е въпросът. И той няма исторически отговор. Има личен.
И ако трябва да сме честни – този избор не се прави на трети март.
Прави се на четвърти.
И на пети.
И във всеки ден, в който отказваме да сме безразлични.
Свободата не се губи изведнъж. Губи се бавно – с мълчание, с примирение, с отказ от отговорност.
Затова изборът е прост. И тежък.
Всеки ден или носиш България със себе си – или я оставяш зад гърба си.
Аз съм направила своя избор. А ти?
