Тази сутрин срещнах моя близка, която работи в болницата. Почти ми се разсърди заради публикацията, която написах. Започна да ми обяснява колко тежко е положението – няма достатъчно лекари, няма медицински сестри, хората работят извън силите си и просто няма с кого да се покриват смените.
И знаете ли какво? – Вярвам ѝ.
Знам, че не тя е виновна. Не са виновни и лекарите, сестрите, санитарите или фелдшерите, които всеки ден работят на предела на възможностите си.
Но има и друга истина.
Когато човек всеки месец си плаща здравните осигуровки, той не се пита дали в болницата има достатъчно персонал. Не плаща с условието „ако има лекари“. Плаща с очакването, че когато един ден има нужда от медицинска помощ, тя ще бъде осигурена навреме, качествено и с необходимото отношение. Очаква и нещо също толкова важно – човешко отношение, съпричастност и усещането, че в най-трудния момент няма да остане сам срещу системата.
Именно затова не можем да приемем за нормално цели отделения да затварят, пациентите да бъдат пренасочвани между градове, а достъпът до лечение да зависи от това дали системата успява да се справи с поредния недостиг на кадри.
Това не е упрек към хората в болниците.
Това е въпрос към държавата и към всички, които години наред позволиха здравната система да стигне дотук.
През август в болниците в Сандански и Петрич отново ще се разиграе добре познатият сценарий – болнични отделения затварят врати, персоналът излиза в отпуск, а пациентите трябва да се приспособяват към графика на системата.
Ръководството на болницата обяснява решението с недостига на кадри, необходимостта от почивка за медицинските специалисти и извършването на ремонти.
Всичко това звучи логично.
Само че не мога да не се запитам –
кога здравната система ще започне да се организира според нуждите на пациентите, а не пациентите според нуждите на системата?
Отпуските са право, но болницата не е фабрика
Никой не оспорва правото на лекарите, медицинските сестри и санитарите да почиват. Напротив. След години на претоварване, недостиг на кадри и непрекъснати дежурства, те заслужават всяка минута от своя отпуск.
Проблемът е друг.
Болницата не е производствен цех, който може да спре работа за две седмици. Тя е част от критичната инфраструктура на държавата. Болестите не излизат в отпуск през август. Инфарктите не чакат до септември. Усложненията при хронично болните не се съобразяват с графиците на администрацията.
Затова новината, че цял персонал на един филиал излиза едновременно в отпуск, ме кара да се замисля дали не сме започнали да приемаме ненормалното за нормално.
Само преди ден разказах за случай, при който жена в тежко физическо и психическо състояние чака с часове пристигането на Спешна помощ. В крайна сметка съседите ѝ сами организираха транспортирането ѝ до Благоевград. Не твърдя, че този случай е пряко свързан с организацията на работа през август. Но той болезнено показва колко крехка е системата, когато работи на ръба на възможностите си.
За хората няма значение дали причината е недостиг на кадри, отпуски или организационни решения. Когато животът е заложен на карта, те очакват едно – навременна медицинска помощ.
Симптом на по-дълбок проблем
Според мен случващото се в болниците/та в Сандански и Петрич не е причината за кризата. То е нейният симптом.
От години българските болници се борят с липсата на лекари и медицински сестри. В по-малките градове проблемът е още по-тежък. Младите специалисти предпочитат големите университетски центрове или работа в чужбина. Пенсионирани кадри продължават да поддържат цели отделения.
Когато персоналът е на ръба на възможностите си през цялата година, в един момент отпуските започват да се превръщат в организационен кошмар.
И тогава се стига до решения, които преди години щяха да звучат немислимо – болнични филиали да работят на ротационен принцип, защото просто няма достатъчно хора.
А какво става с хората?
На теория пациентите просто ще бъдат пренасочвани към другия филиал.
На практика това означава допълнително пътуване, повече време, повече разходи и повече неудобства.
За жителите на по-малките населени места всяко допълнително пътуване до болница може да се превърне в сериозен проблем. Особено за възрастните хора, хронично болните и семействата без собствен транспорт.
Тук не става дума само за километри.
Става дума за достъп до здравеопазване.
Колко още ще се „закърпва“ системата?
Фактът, че четири общини подкрепят режима на работа през август, показва, че местната власт също разбира кадровия проблем.
Но съгласието не решава проблема. То само позволява системата временно да продължи да функционира.
Всяка година се намира поредното временно решение. Всяка година се прави поредният компромис. Всяка година се обяснява защо няма друг вариант.
Аз обаче си задавам друг въпрос – защо след толкова години все още няма трайно решение за кадровия срив в регионалното здравеопазване?
Август ще мине. Проблемът остава.
Отделението по хемодиализа ще продължи работа. Спешните случаи ще бъдат обслужвани. Пациентите ще бъдат пренасочвани между двата града. Вероятно и тази година системата ще оцелее.
Но думата е именно „оцелее“.
Защото аз не искам здравеопазването да оцелява. – Искам да работи.
Искам хората да не се чудят дали ще има кой да ги приеме, дали ще чакат с часове линейка или дали ще трябва сами да организират превоз до друг град.
Ако всяко лято здравеопазването трябва да преминава в авариен режим, за да могат медицинските специалисти просто да използват полагаемия си отпуск, това вече не е временна организация.
Това е диагноза.
И тя не е за пациентите.
Тя е за самата здравна система.
