Колко струва един литър мляко в магазина? Колко струва един килограм домати? Това са числа, които се сменят всяка седмица. По-рядко обаче някой пита каква е стойността на труда зад тях – на човека, който става по тъмно, дои животните, почиства оборите, ремонтира техника, сее, плеви и бере, докато накрая продава продукцията си на цена, която често не покрива разходите му.
В България храната изглежда евтина само на пръв поглед. Истината е, че цената я плаща производителят.
Половината рафтове български – добра стъпка, но не и решение
В проекта за Закон за веригата на доставки на земеделски продукти е записано изискване най-малко 50% от предлаганите храни в търговските обекти да бъдат с български произход. Това е крачка напред. Подобни мерки съществуват и в страни като Франция и Италия, Германия, където държавата открито защитава собственото производство.
Но произходът сам по себе си не гарантира оцеляване. Ако фермерът продава под себестойност, процентът на рафта няма да го спаси. За да има реален ефект, е необходимо въвеждане на минимални изкупни цени – механизъм, който осигурява покриване на производствените разходи и разумна печалба.
Това не е подаяние. Това е защита на стратегически сектор.
Под себестойност – сигурен път към фалит
В много стопанства млякото се изкупува на цена, която едва покрива фуража и ветеринарните разходи. При зеленчуците ситуацията е сходна – домати и краставици се предават на цени, по-ниски от вложеното в семена, препарати, вода и труд.
Същевременно по щандовете се виждат домати по 3 евро за килограм. Разликата между изкупната и крайната цена остава в търговската верига. Формално надценката е ограничена до 20%. Практически обаче към себестойността се добавят различни вътрешни разходи и такси, които надуват крайната цена.
Резултатът е ясен – производителят носи най-големия риск, а получава най-малкия дял.
Забавените плащания – скритата криза
В момента няма ясен законов срок, в който преработватели и търговци да заплащат получената продукция. На практика много фермери чакат месеци, а понякога и до една година, за да получат заработеното.
Това блокира оборотните средства. Без навременно плащане не могат да се купят фуражи, гориво, торове и препарати. Не могат да се изплатят заплати. Така стопанствата влизат в дългова спирала.
В редица европейски държави срокът за разплащане е до 30 дни. При просрочие се налагат санкции. Подобна мярка би внесла предвидимост и сигурност и у нас.
Вносът по време на реколта – удар в най-болезнения момент
Свободната търговия е принцип на Европейския съюз, но всяка държава използва допустими инструменти, за да защити вътрешния си пазар. В България често се случва точно в пика на реколтата пазарът да бъде залят с по-евтин внос.
Когато българските домати излязат масово на пазара, в същия момент се предлагат количества от Гърция и Турция на по-ниски цени. Това води до срив на изкупните стойности и принуждава родните производители да продават на загуба или да унищожават продукция.
Не става дума за забрана на вноса, а за балансиране чрез временни мерки, стимули за местната продукция и ясни правила в чувствителни периоди.
Без коопериране фермерът е сам срещу системата
В България все още липсва ефективна рамка, която да насърчава силни производствени кооперации и браншови организации. В страни като Германия и Нидерландия фермерите обединяват продукцията си, договарят по-добри цени и имат реална тежест в преговорите с търговските вериги.
У нас производителите често действат поотделно. Разпокъсани, те не могат да влияят на ценовата политика. Законодателни промени, които дават повече права и инструменти за сдружаване, биха засилили позицията им по цялата верига.
Земеделието е въпрос на национална сигурност
Пандемията и военните конфликти в последните години показаха колко крехки са глобалните вериги на доставки. Когато граници се затварят и транспортът се нарушава, всяка държава разчита на собственото си производство.
Без стабилно земеделие няма продоволствена сигурност. Без продоволствена сигурност няма икономическа стабилност.
А без фермер няма кой да поддържа селските райони живи.
Време за ясни правила
Не са нужни лозунги. Нужни са конкретни решения:
– минимални изкупни цени, гарантиращи покриване на разходите;
– срок за разплащане до един месец;
– реален контрол върху надценките;
– балансирана политика спрямо вноса в чувствителни периоди;
насърчаване на кооперирането.
Храната не се ражда на рафта. Тя започва от полето и от обора. Ако този първи етап бъде подценен, веригата се къса.
А когато веригата на храната се скъса, цената я плаща цялото общество.
