2 част: Купуваме овце

0

Време за прочит: 3 минути

В първата част на Купуваме овце, бяхме стигнали до експрес Лотос и чантата с „бирите”.
Качихме се във влака, настанихме се в купето – с четири легла и извадихме мезето /българска луканка/, пластмасовите чашки/ още не бяха разпространени тогава в СССР и направо си бяха хит за местните – идеален подарък беше.
В купето бяхме трима българи и един руснак. Извадихме четири „бири”, четири от „безценните” чаши и поканихме руснака. Той се приближи обаче с нежелание. Аз, като най-млад отворих първата бутилка и напълних чашата на един от колегите. В руските влакове има нещо интересно. Когато влака спре, инсталацията за въздуха и температурата се изключва и за няколко минути в купето става много горещо. Момента беше точно такъв. Влака беше спрял. Горещина. Колегата веднага хвана чашата с бира да се разхлади и я изпи почти на екс и остана с отворена уста. Руснака скочи и напусна ужасен купето. В този момент се разнесе миризмата на оцет. Просто, не знаейки думата оцет на руски ние сме купили двадесет бутилки оцет.

Десет минути смях, руснака се върна, а колегата продължаваше да си отваря устата, като риба. Миризмата се разнесе из целия вагон. Стюардесата пристигна веднага. Разбра за какво става дума, посмя се малко и каза: дайте ми тези бутилки и до Красний Кут ще ви давам безплатно чай и бисквитки. Веднага направихме ченча и първите чаши чай пристигнаха. На следващата спирка обаче разбрахме, колко сме се минали. Тогава имаше криза за стоки в страната и на всяка гара чакаха по стотина човека, които искаха да си купят нещо от пътуващите.

Картинката беше следната – на всеки прозорец стоеше човек и държеше стока в ръцете си, а под прозореца купувач. Сделката ставаше за секунди, защото на малките гари престоя беше една минута. Видяхме нашата стюардеса как продаваше нашия оцет по две рубли, ние го бяхме купил по 20 копейки бутилката. За две спирки тя си „заработи” 40 рубли, което тогава си беше половин заплата. Мина известно време и руснака извади една бутилка вино „Червен щъркел” и започна да ни обяснява, че това е птицата която носи децата. Разбира се, че му казахме, че знаем това и от песента на Ала Пугачова за щъркела.

В коридора също беше интересно. Експреса беше туркменски, пътуваха повече туркмени за Ашхабад и в експреса се живееше по техните обичаи. Обикновено, като се качат във влака, мъжете туркмени обличаха нощни пижами на раета и така си ходеха навсякъде. Разбира се, че си говорихме със тях, те също са добри животновъди. То има и защо. Там за да се ожениш освен златото-1-2 кг, трябва да дадеш стотина коча на бащата на момичето. За златото само да допълня. Престижно е предни два зъба да бъдат облечени в злато, някои го правят още в училищна възраст. Стигнахме до стоте коча за булката. Това е цифра по средата. Питахме едно туркменче колко коча е дал. Той ни отговори – аз съм от по-бедно семейство и успяхме да купим и дадем 50 коча на бащата на булката, ама тя мойта е и по-грозничка. Другото интересно, което ни разказа момчето беше, че в антрето на всяка къща или апартамент на стената има поставен бич – камшика с който се подкарват животните. Това е символично, заради жените. Като влязат в къщи да знаят, че ако направят беля може и да играе бича.

След над 20 часа пътуване пристигнахме в Саратов. По него време този град беше затворен град. Чужденци не могат да пристигнат в града със самолет. След като експреса спря, пред всяка врата на вагона застана войник с автомат и милиционер. Разрешаваха да слязат само тия, които имаха специално разрешително. Веднага след Саратов, на другия бряг на Волга се намира г. Уляновск. До него се стигаше по един току що построен мост, за него време си беше направо атракция да минеш по този мост.

След още два часа път из степта – в нея няма нищо. Само една трева, която е наклонена нанякъде, защото постоянно духа вятър и горещина. Покрай линията, от двете и страни  има няколко реда дървета, които изолират влака от степта. Също така можеш да видиш на всеки 30 километра, цистерна, заградена с няколко реда бодлива тел, пълна с бензин за закъсалите. Как го плащаха и дали въобще го плащаха не ни стана ясно.

Най-после пристигнахме до крайната спирка, една гара, ама същата дето сте ги виждали във филмите „Разораната целина” и „ Тихия дон”. Слязохме и ни посрещнаха от племзавод Алгай начело с директора. Отидохме до колите, а там вече ни чакаха. Бутнаха ни в ръцето по една чаша с водка – над 100 гр, председателя произнесе прочувствена наздравица и накрая каза на екс. Искаш, не искаш, можеш, не можеш пиеш. В момента в който вече си се замаел – не различаваш дали е подвиг или падение, един от домакините ти пъха в устата една кисела краставичка. От тук на колите и при овцете.
Какво се случи там ще научите в третата част на материала.

1 част: Купуваме овце,

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля въведете вашият коментар
Моля въведете вашето име тук