Една година без теб Мишо.
Една година, която мина сякаш като сън. Понякога си мисля, че времето е спряло някъде там, в онзи мрачен ден, а после се оказва, че дните са се търкаляли един след друг и ето вече измина цяла година. Странно е как човек продължава напред, а вътре в него нещо все още си стои на същото място.
Липсата ти не е шумна. Тя е тиха. Появява се в най-обикновени моменти – когато стане дума за нещо, което знам, че щеше да коментираш, когато ми се прииска да ти кажа нещо дребно и чак тогава се сещам, че няма как. И тогава разбирам, колко много място си заемал в живота ми.
Мина година, а спомените си стоят същите – ясни, живи, понякога дори смешни. Спомням си разговорите ни, моментите, в които сме се смели без причина, онези обикновени дни, които тогава изглеждаха съвсем нормални, а сега се оказват най-ценните.
Хората казват, че времето лекува. Може би е така, но истината е, че времето просто учи човек да живее с липсата. Да продължава напред, но да носи със себе си спомените.
Една година без теб, Мишо.
А за мен все още си част от живота ми – в мислите, в спомените и във всичко, което ми напомня за теб. Няма ден, в който да не се сетя.
И мисля, че така ще бъде винаги.
Таня
