Спомените, които ни раняват, но които ни дават сили да продължим, и за които благодарим …..
Животът ни е изпълнен с раздели – някои приемаме с лекота, обръщайки им гръб, докато други се опитваме да задържим с последни сили, дори с цената на собственото си достойнство и вярвания. Но те неумолимо се изплъзват, като пясък между пръстите ни, оставяйки след себе си празнина.
Сърцето ни е дом на безброй чувства, но най-голямото място в него заема Любовта. Парадоксално, най-силно пазим именно тази любов, която сме изгубили. Болката от загубата е толкова дълбока, че се усеща физически, напомняйки ни, че душата управлява всичко. А в такива моменти тя е крехка, разпиляна и уязвима.
През живота си се разделяме с толкова много неща – мечти, желания, хора, които сме обичали и имали почти като даденост. Колкото и да се опитваме да се върнем назад, да докоснем отново онези моменти, „вътре в себе си оставаме сами“, както пее Милена в „Истина“. Животът оставя празнини, които не можем да запълним.
С времето тези празнини стават все повече и все по-големи, защото това, което беше вчера, е това, за което мечтаем днес. Толкова много неща си отиват от нас, а когато осъзнаем, че дори най-силните и искрени чувства са останали в миналото, всичко става болезнено истинско.
Дали времето наистина лекува или просто притъпява болката, оставяйки усещането, че някога сме чувствали, че душата ни е била жива? Има неща, които дори времето не може да заличи. И точно когато си мислим, че сме преодолели всичко, един спомен се появява неочаквано – в падащо цвете, в познат аромат, в тъжна песен или случайна дума, жест – и ни връща назад.
Тогава цялата ни увереност се стопява, не като лед на слънце, а като самите нас.
Човек е сто пъти по-силен, отколкото си мисли, но и хиляди пъти по-слаб, отколкото вярва.
И един спомен, един шепот, могат да се превърнат в рана.
Благодаря на Съдбата, че ми даде възможност 18 години да бъдем заедно, 18 години да усещам подкрепата на рамото ти, 18 години да усещам любовта, грижите и вниманието ти!
Заедно преодоляхме много трудности, препятствия и моменти, в които сякаш целият свят беше срещу нас. И колкото по-големи бяха те – толкова нашата връзка ставаше по-силна. Имаше хора, които се опитаха да ни спрат, да ни разделят, да ни наранят. Но ние устоявахме – не защото всичко беше лесно, а защото бяхме заедно.
Ти беше моята опора, когато земята под мен се разклащаше. Ти беше гласът на разума, когато съм се губила в болката. С теб до мен дори мълчанието беше утеха. Не просто делихме радости и скърби – ние се учехме да живеем един до друг и един за друг.
И днес, когато времето не може да ми върне Теб, то не може да ми отнеме спомена за тази необикновена връзка. Спомен, в който винаги ще има място за благодарност, за обич и за тъга.
Светъл да е пътят ти, Мишо!
Таня
