Вековният обичай за сезонно придвижване на стадата към планинските пасища е част от международна кандидатура за нематериалното културно наследство. Очакваното решение поставя във фокуса не само традициите, но и бъдещето на българското пасищно животновъдство.
Българските пасищни традиции са сред кандидатурите, предвидени за разглеждане от Комитета за нематериално културно наследство на ЮНЕСКО през 2026 година. Става дума за традиционното сезонно придвижване на стадата между равнинните и планинските райони — практика, която в продължение на поколения е определяла начина на живот и работата на много животновъдни общности.
България участва в многонационална кандидатура заедно с Полша, Сърбия, Словакия, Турция и Украйна. Инициативата цели да разшири международното признание на традицията и да привлече внимание към знанията, уменията и обичаите, които съпътстват пасищното животновъдство.
Процедурата е продължение на вече започнал международен процес. През 2023 година ЮНЕСКО вписва сезонното придвижване на хора и стада в Представителния списък на нематериалното културно наследство на човечеството. Българското участие е насочено към разширяване на това признание и към включване на нови общности, които продължават да практикуват традиционното сезонно пашуване.
Пътят на стадата — наследство, предавано през поколенията
Сезонното придвижване на стадата не е просто преместване на животни от едно пасище на друго. То представлява система от знания, натрупвани с векове и предавани от родители на деца чрез непосредствената работа в стопанството.
Животновъдите трябва да познават особеностите на терена, сезонните промени в растителността, водоизточниците и възможностите за изхранване на животните. Те следват установени маршрути, съобразяват се с климатичните условия и организират пашуването така, че стадата да използват наличната храна през различните периоди на годината.
В България тази практика е особено свързана с планинските райони, където летните пасища традиционно осигуряват храна за овце, кози и говеда. През топлите месеци животните се придвижват към по-високите части, а с настъпването на студеното време се връщат към по-ниските земи.
Зад този сезонен ритъм стоят не само практически умения, но и местни обичаи, празници, традиционни храни и начин на живот, оформян в продължение на поколения.
Защо пасищното животновъдство има значение и днес?
Въпреки развитието на съвременното земеделие традиционното пашуване продължава да има значение за стопанствата и за поддържането на селските райони. Когато пасищата се използват правилно, животните оползотворяват естествените тревни ресурси, а част от откритите тревни площи се запазват от обрастване с храсти.
Тази дейност има връзка и със съхраняването на местните породи, приспособени към специфичните условия на отделни райони. Традиционното отглеждане на животни е свързано и с производството на местни млечни и месни продукти, чиито особености са част от кулинарното наследство на България.
За планинските общности животновъдството често е не просто професия, а основен поминък. То поддържа връзката между хората и земята и допринася за запазването на населените места, в които други икономически възможности са ограничени.
Международното признание не решава автоматично проблемите на фермерите
Евентуалното вписване в списъка на ЮНЕСКО би дало по-голяма видимост на българските пасищни традиции и на хората, които ги съхраняват. То би могло да подпомогне популяризирането на местните породи, традиционните продукти и селския туризъм.
Признанието обаче не означава автоматично отпускане на субсидии или гарантирана финансова помощ за животновъдите. За да има реален ефект, са необходими последователни мерки за опазване на пасищата, предаване на знанията на младите хора и създаване на условия семейните стопанства да продължат дейността си.
Особено важно е да се намери устойчив баланс между пашуването и опазването на природата в защитените територии. Това изисква ясни правила и сътрудничество между институциите и животновъдите, които познават местните условия и ежедневно се грижат за стадата си.
Международното признание може да отвори и възможности за развитие на селския и културния туризъм. Съчетаването на традиционни маршрути, стада, местни породи, характерни храни и занаяти би могло да създаде допълнителни възможности за доходи в планинските райони. Това обаче трябва да допълва, а не да заменя основната стопанска дейност.
Най-важното е традицията да остане жива
Българските пасищни традиции са част от историческата памет на селските общности. Те съхраняват знания за животните и природата, които трудно могат да бъдат възстановени, ако бъдат изгубени.
Затова предстоящото разглеждане на кандидатурата от ЮНЕСКО е повод да се обърне внимание не само на културното наследство, но и на условията, при които то може да бъде съхранено. Без жизнеспособни стопанства, поддържани пасища и млади хора, готови да продължат работата на своите родители, дори най-старите традиции са изложени на риск.
Истинският успех няма да бъде само международното признание. Той ще бъде в това българските стада да продължат да поемат към планинските пасища и следващите поколения да имат възможност да запазят този начин на живот.
