Сем. Димитрови – Трудно е да си фермер в днешно време, но с работа и упоритост, вярваме, че ще успеем

Отзовахме се в едно малко селце в обл.Сливен – Червенаково. През селото минава само един път. В едната  посока се стига до язовир Жребчево, а от другата до Сливен. Разположено на 300 м надморска височина, заградено от пасище и ливади, защото земята е много бедна и добивите от зърно са никакви.

Селото обаче, на пук на всичко, което се случва,  все още „живее” и се радва на  140 жители.
Както му е реда, има и един животновъд, благодарение на който  се чувства мирисът на животните и се чува  звънът на хлопките.
В колко български села, влизайки в тях, ще ви посрещнат крави, овце и кози, макар и зад електропастирите.

Насочваме се към къщата на фермера, която, както му е реда е в центъра на селото. Също както му се полага, в двора има барбекю и кът за гости. Понеже човекът е голям животновъд и къта за гости е голям. Все пак сега си е зима и влизаме във вътрешната приемна. Пак камина, много хлопки, много сувенири от изложби на които е ходел. Разбира се големи маси, защото и приятелите и гостите са много.

Уговорката ни беше фермерското семейство да ни разкаже своята история. Съпругата обаче най-напред отказа да говори, но след това се съгласи да ни отговори само на един въпрос.

Началото винаги е най-трудно и от него зависи, какво ще се случи след това и съвсем нормално беше да започнем с този въпрос.

Забравихме да представим нашият фермер. Казва се Стефан Иванов Димитров, отрасъл в град Сливен и там завършил образованието си.

Стефчо, разкажи ни как се реши да се занимаваш с животновъдство, и какъв бе твоят старт.

 – Началото: през далечната 2000 година реших да отглеждам животни. Бях опитал няколко неща, но не се получи нищо. Във вилната зона на Сливен имахме едно място, на което сглобих една кошара и си купих една коза. След това още десетина. Те ми бяха учебника и практиката. Като мина известно време, разбрах, че гледането на животни ми се отдава, разбирам животните само като ги погледна и знам всичко за тях. Все пак трябваха ми две години да добия това самочувствие. През това време броят на козите растеше, правехме и бели във вилната зона и заедно с още двама приятели, които също отглеждаха животни, купихме един овчарник в с. Червенаково. Козите станаха 300. Разбрах, че и породата има голямо значение и се насочих към ББМ коза. Не съм бил под селекция, но всяка година купувах по няколко пръчлета от селекционираните стада и резултатите не закъсняха.

Никога не ми се е свидело да давам пари за добър разплодник.

Купих и две саански пръчлета, но съвсем скоро разбрах, че те не са пригодни за нашия климат и продължих с ББМ порода.

По това време, за един рожден ден на жена ми,  дойде идеята да и купя овце. Купих и 14 прекрасни овце от Плевенската Черноглава порода. Животните бяха като канари, нали ги купувам за подарък. Галя така се казва жена ми, обикна тези овце, въобще обича овцете и сега вече отговаря за 800 овце, от които 400 бр са под селекция – от Синтетичната линия са.

След една година, отново имаше рожден ден и тогава подарих 1 мъжко теле и 3 юници, от Черношарената порода. Жената обаче каза – тези ти ще си ги гледаш. Така и почнах с кравите. Сега техният брой е 300.

След дълга работа с кравите от Черношарената порода ми стана ясно – всъщност го знаех, но на инат исках да постигна нещо, че на нашия терен и с нашите фуражи, които произвеждаме трудно ще вървим напред.
Предприех  решаваща стъпка.
Махнах 80 крави от Черношарената порода и купих 80 крави от БРГ. Горките бяха като концлагеристи – слаби, мръсни, ялови, умърлушени. След половин година се съвзеха и разбрах, че нашите климатични условия са идеални за отглеждането на тази порода – добър климат, достатъчно трева, животните не са капризни и консумират фураж два пъти по-малко от другите.

Двамата ми колеги напуснаха фермата. Разделихме се като приятели, купих им животните и сега се събираме често край барбекюто. Просто не издържаха на напрежението в което живее днес фермера.

През това време купих и останалите постройки в стопанския двор, спретнах един краварник, а други направих за доилна зала. Силно казано, на практика това е централен млекопровод за който едновременно закачихме 20 апарата и връзваме 70 крави. Знам, че ще попитате колко човека доят – четирима.
Вода съм осигурил, колкото душа сака на животните и в оборите, и в залата и под навесите.
Отглеждането ми на практика е свободно боксово. Кравите спят където си искат – или по леглата в оборите или под навеса. Най-трудоемка е задачата по почистването, но имам малогабаритна техника която върши добра работа.

Млякото го предавам на една голяма мандра, нямам проблеми, плаща ми редовно. В момента съм на 80 стотинки за килограм мляко, но виждам, че при сегашните условия е малко.

Осигурявам си на 100% грубите фуражи – сено, люцерново сено и слама. От няколко години ми стана ясно, че е трудно да се разчита на купуван сочен фураж и започнах да си правя по малко, като увеличавам количеството всяка година. Проблем тази година е зърното. Досега имах избор. Заводът, който ме обслужва ми доставяше фураж за всяка категория, сега заради цената храня с по-слаб фураж, което се отразява на продуктивността.

Ами това е. Ако ме питате за бъдещето ще ви кажа, че имах и планове за малка мандра, кланичка и магазин, но при сегашните условия това е направо харакири. По-добре е да се занимаваш само със земеделие, отколкото с животновъдство.

Обърнахме се и към съпругата Галя – Разкажете как минава един ваш ден. –

Галя: – Един работен ден за мен минава като един час. Ставане, рано сутринта за да направя закуска за четирима – имаме две дъщери ученички в гимназията. След това към овцефермата.

Започваме доенето на овцете. Много пъти се налага да замествам някой от овчарите. Дъщерите също са перфектни в доенето. През ваканцията дори те доят повече от мене. И другото. Никога не са отказали да дойдат на фермата. Точно обратното. Като дойде време за работа първи стават от телевизора. Могат да доят, да агнят, да хранят агнета дори и да стрижа овце. Голямата дори помага и при доенето на кравите. Вече казах, когато е свободна.

След доенето трябва да оправим агнетата, да заложим на овцете и това всичкото става под мой контрол.
Следва предаването на млякото. Като погледнеш часът, то станало 11.
От фермата – в къщи да приготвя нещо за обяд. След това или сядам да пиша по десетките книги и тетрадки, които се изискват. Нищо няма да казвам по този въпрос. Много пъти се налага да ходя до Сливен да се внасят документи, до банки и на още куп институции, все с контролни функции. Добере, че Стефан ми купи едно малко, но мощно Ауди, че се придвижвам бързо. Връщам се в къщи и пак на доенето.

Следва вечерята и някоя друга домакинска работа и за серияли не остава време. Не се оплаквам, ние сме фермери, нашето призвание е да работим и го правим добре.
Не сме се лишили от нищо. През лятото задължително сем една седмица на Черноморец и най-обичам да отидем на ресторант „Окото” за да хапнем по една рибена чорба. Нямам време да я направя в къщи.

Никога не съм се оплаквала от работата, но много ме е яд, като видя заглавия в медиите – наброиха пачките на фермерите, заредиха сметките на фермерите, парите са във фермерите. Нали виждате, пари няма и каса нямаме, ама имаме хлопки, звънци, чесалки, юлари и куп други животински аксесоари.

Обещахме на семейството, като дойдат агнетата да направим един разговор и с момичетата.
Също така да им пожелаем да издържат в кризата и да вземат добра цена за овчето мляко.

GOVEDOVAD

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля въведете вашият коментар
Моля въведете вашето име тук