Разказ с неочакван край

Някои от нас си спомнят  една нашумяла в близкото ни минало телевизионна  поредица – „Разкази с неочакван край“.

Е, без да претендирам за оригинален филмов сюжет, с убийства, мистики и тайни любовни афери, станах неволен участник в една такава история.

Както всеки средно статистически българин, смяташ за особено „престижно“ да се попече на плажовете на близкото море, в последните дни на лятото поехме към южната ни съседка.

Пътуването, познато на всички … не трудно минаване на границата, хубави пътища, пътни такси с познатото „yassas“ – с които и ние вече свикнахме.

Представете си хубав, лъскав 5* хотел, на брега на морето, намираш се почти на 350-400 км от точката ни на тръгване.

 Пристигаме около обяд, и настаняването ни малко се забавя, защото в ресторанта на хотела се събират хора, които явно ще празнуват някакво хубаво събитие.

Времето приятно топло, настроението и то повдигнато от мисълта за  предстоящата среща от  допира  на освежаващата морска вода, и вече усещаща соленият ѝ вкус в устата си.

Стаята ни е на вторият етаж, гледката е почти изцяло към паркинга на хотела и малка част  от морето. Не лош изглед, въпреки нашето желание да заспиваме с и да се събуждаме  от плисъка на морските вълни.
Е, желанието ни е почти изпълнено … шумът, който достига до стаята ни освен от празнуващите хора, е и от достигащият плисък на разбиващите се вълни и … късащо сърцето мяучене на малко котенце.

Понеже от много години отглеждаме такава животинка, сме добре запознати с нравите и поведението им.

След около 2-3 часа мяучене, стигаме до извода, че малкото котенце се е изгубило от майка си, и не може да я намери.

Късно вечерта, когато се прибираме от освежаващата разходка, установяваме, че малкото котенце не е намерено от родителката си.
Вече започваме да си мислим, че може да е изхвърлено, и понеже по гласа му се познава, че е много малко, и поради късния час, мъжката половинка от нашата двойка слиза долу да огледа и евентуално да помогне, ако се наложи.

Резултатът от щателното оглеждане на паркинга, на колите и под тях – е нулев.

Вече е време за спане и много ясно, че това става  при отворена  врата на терасата. Да, ама вече тишината от улицата е почти пълна и толкова голяма, че прибоя на вълните сякаш е под  прозорците, чуват се минаващите от време на време коли и ….  мяученето на изгубеното малко котенце. Какво да ви разказвам, толкова сърцераздирателно, жално и тъжно гласче … При мисълта, че вече почти 10 часа тази малка животинка е сама – гладна, жадна, уплашена, може да е смешно на някой,  но очите ми се насълзиха.

През нощта тъжното мяучене продължи, не постоянно, на моменти усилено, на моменти едвам – едвам. Гласът на котенцето ту  звучеше, като чели вече трудно си поемаше дъх, ту се усилваше – сякаш плачеше като малко дете.
 И така през цялата нощ. Събуждах се с мисълта, че борбата за живот на малката животинка е достойна за възхищение. Тази малка пухена топка (поне такава си я преставах аз) бе голям боец.

На сутринта с отваряне на очите си, ушите ми  пак долавят звукът от тъжното мяучене на малкото котенце. При което аз не издържам, и още преди закуска отивам сама да видя дали мога да направя нещо за освобождаване на животинката.
След близо 5 минутно обикаляне на паркинга, от кола на кола … накрая локализирах мястото  от където идваше звукът.

Последва упражнението – клекване, лягане, изправяне – и така няколко пъти. Добре, че поне мястото където бе заседнало малкото същество вече бе установено. А това бе двигателят на един фолсваген с гръцка регистрация.

Почуках по бронята на колата – тишина, явно малкото се е уплашило още повече. Последващото  затишие бе нарушено пак от описаните по-горе тъжни звуци. И така още 5 минути. При което аз отивам в лоби бара и спирам първата жена от персонала, и се опитвам да и разкажа какво става. Криво – ляво се разбираме, и научавам, че те вече знаят, какво се е случило. Но тъй като колата не е на гости на хотела – нищо не може да се направи по въпроса.
Е добре де, как да оставя така нещастното коте, което цяла вечер се е драло между някакви ламарини. Връщаме се пак с жената при колата и двете  отново се мъчим да видим поне какво е състоянието на малкия затворник.
Какво да е, си мисля аз – от къде намира такава сила, това животинче, че часове наред да не спира да се дере, и да къса сърцата на насъбралите се наоколо хора.

Без да разберем около нас се образувала една международна  групичка от почиващи, и всеки говореше нещо на собствения си език, даваше съвети, мъчеше се да помогне.

И нищо …. Положението си остана същото …. Тъжно и жално мяучене и въртящи се хора, които скоро се отказаха и отидоха на плаж – то нали и затова са дошли чак тук.

Да ама аз го пропуснах …. Защото вървеше акция „Спаси коте в беда“.

Въртенето  ми около злополучната кола, не бе съвсем напразно, защото една жена дойде и сложи някаква бележка на стъклото на колата, до собственика, да знае какво има в колата му, и да не тръгва без да отвори капака на двигателя.

Вече наближаваше обяд – а положението не се променяше, от една страна жалното мяучене, от друга безполезното ми въртене  между колите.

При което аз се сещам, че може да не знам гръцки език, но имам Чичко Гугъл …. И написвам с преводачката, че ако от хотела не вземат мерки да се направи нещо, ще се свържа с международни зоо организации и ще им разкажа какво се случва  тук – какъв имидж може да има един 5* хотел, ако това се разчуе .

И да видите какво стана след това – разхвърчаха ми се онези служители, една върти телефон до полицията, друга намери от някъде чаша с вода и малко храна, която сложи под колата за примамка, ако има възможност малкото коте да скочи.
Въобще започна да се действа така, както трябваше да стане преди вече близо 24 часа.

И понеже се събраха достатъчно  хора и от персонала и някакви гръцки туристи, аз се качих в стаята, но с мисълта да изляза на терасата на пост, да следа какво става.

Но докато извърша това мое намерение, просто за някакви си 3-4 минути, с влизането ми в хотелската стая, чувам силна глъч долу. Е, мисля си, най-сетне сигурно вече са го намерили.

Тичам на терасата, и с облекчение виждам, че вратите на  колата – затвор са отворени, и една двойка млади хора се суетят наоколо.

Мъжът маха сложената примамка от вода и храна, и е готов да седне и запали колата. При което от всички страни му се развикват разни хора да не тръгва. Всички му обясняват какво е станало.

При което мъжът без да обръща никакво внимание на никого, не казва и дума, и неговата спътница също вече е в колата и …. се чува звукът на запаления мотор … край викам си –  гладът и жаждата не умориха котето, но сега вече – живо ще бъде опечено и това ще е краят.

Изведнъж настъпва тишина и се чува говора на мъжа зад волана, който казва нещо на хората наоколо, и изчезва зад завоя.

…………………………………………………………………………………………………………………………..

Аз съм готова да се разплача, и едвам се държа на краката си, възмутена от бездушието и постъпката на тези млади хора …. има – няма около 30 годишни. На терасата над мен, но от страни, стои възрасна двойка, и чувам, че някой от тях ми казва …. ma’am, calmly, this is an alarm  (госпожо, спокойно, това е аларма) … нямам спомен, кой от двамата изрече тези думи поне 2-3 пъти …. и колкото и да съм зле с английския, разбирам какво ми казват, но ми трябваше време да го асимилирам.

И първата ми мисъл бе – да изхабя аз толкова нервни клетки, за една …. аларма.

И си спомням за Моканина на Елин Пелин с неговото:
 – Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!

На съвременното:
 – Боже, колко простотия има по тоя свят, Боже!

Тоня Мишева

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля въведете вашият коментар
Моля въведете вашето име тук