1 част: Приключението Тунис

0

Никога не съм имала желание да посетя точно Тунис. Тази държава съм я свързвала единствено и само с пустинята Сахара. И съвсем до скоро, ако някой ми кажеше, че ще „маам гащи“ из нейните градове – щях да се усмихна невярващо.

Е, случи се.

Може би заради дългото затваряне в къщи, поради коронката, може би заради това неизчезващо детското желание за пътешествие, което си остава скрито във всеки човек, без значение на колко години е – не ми трябваше много време да кажа – ДА.

И ето ни, седим невярващи пред гейта на летище София, чакащи чартърът, който ще докаже, че никога не е късно за поредното предизвикателство.
За по-малко от 2 часа и сме кацнали на летище Монастир. Жегата не се усеща още чувствително, защото морето е на хвърлей от нас, а и може би времето ни дава толеранс да се приспособим за това, което ни очаква.

Учудващо бързо преминаваме (целият наличен състав на чартъра, малко повече от 200 човека) през бумащината, която изискват от нас местните власти. Попълване талончета за влизане, за излизане, по едно фото „щрак“ и сме вече на тунизийска земя.

Автобусът, който ще ни закара до хотела, където сме настанени ни чака отпред, с усмихнатите шофьорите, които са в специална униформа.

От Монастир за Хамамет е около час и половина, през което време преминаваме през няколко села и един по-голям град – Сус.
Автобусът тръгва и …….. първото впечатление от гледката, която се вижда през прозореца е, че контейнерите за боклук са откраднати, от някои мургави братя – (опс, забравих, че тук май всички са с тен …без да обиждам никой) и са изсипали боклукът, който се е пръснал на няколко квадратни метра, декара, ….километра.

Защото се оказа, че такъв артикул по улиците, пред къщите не се виждаше. Или където ги имаше, то те бяха празни и всичко наоколо бе боклук, боклуци …. боклуци, боклук.

Без да искам започнах с това, което ме впечатли най-много в първите минути, и час на пребиваването ми в тази страна.
Защото тази гледка, на пръснатия боклук навсякъде, буквално навсякъде ни съпътстваше през цялото пътуване където и да идехме, а в близките 4-5 дни направихме една обиколка на почти 2/3 от страната. Но затова – пак, когато му дойде времето.

Хотелът, учудващо чист и поддържан. Лоби барът, стаите за спане, прилежащите градинки, басейни, плажът …. с една дума всичко, което включваше комплексът, бе на ниво, даже мога да кажа, много по-добро от някои турски и гръцки хотели, където сме били. Казах учудващо, защото след първото впечатление от пръснатия навсякъде боклук, подсъзнателно очаквах да видя и нещо почти такова в хотелския комплекс.

Пясъкът на плажа – фин и чист – толкова чист и фин пясък не бях виждала на нито едно море. Имаш чувството, че някой го е пресял с едно огромно сито и го е пръснал навсякъде, защото не се виждаше нито едно камъче, нито една мидичка, нито водорасли, нито каквато и да е мръсотия …. Водата в морето …. Първият път влизаш и очакваш познатите тръпки по гърба за да „свикнеш полека с водата“. Не, не – тук това го няма, влизаш и готово, водата е „подгрята“ точно толкова, колкото трябва за да ти е комфортно на тялото…. С една дума – БЛАЖЕНСТВО.

Вече климатизирана с температурата на въздуха, мислеща си, че тя не е толкова по-различна от родния ти град в България, известен с най-високите целогодишни и летни температури, и поради тази причина понасяща сравнително леко топлото време, се записвам за двудневната екскурзия до Сахара и обиколка на страната.

Боже мили, само ако знаех, че моята самонадеяност ще ми изиграе такава шега ….

Рано сутринта, колко да е рано – те са 2 часа назад и поради това тяхното рано 5 ч е наше нормално 7 ч, с раничка на автобуса и ….
На обиколка.
Без да знам, че това пътешествие ще внесе толкова впечатления, толкова емоции и толкова спомени у мен, че даже да нямам друга екскурзия ( 🙂 да се разберем, че говорим само за това лято 🙂 ) ще ме държи дълго време на „опъната струна“.

Още при пристигането ни направиха впечатление големите, и забележете – добре поддържани маслинови градини. И ако навсякъде по пътя, по градините или празните пространства имаше вече така добре познатият ни боклук, маслинените градини са добре изорани, някои от тях с капково напояване, където и ако има вода. Където и да погледнеш – маслинени плантации, да , да плантации …. Докъдето ти погледа стигне – маслини, маслини ….. тук там, някоя зеленчукова градина – предимно домати…. пъпеши, кактуси – от които извличат кактусово масло.

Кафене, в което се продават овнешки сандвичи, като месото виси отпред, от където ти режат и ти го приготвят …. при температура – над 40 градуса

Нашият маршрут ни отвежда до Ел Джем – където се намира най-добре запазеният и трети в света ( след Рим и Капуа ) амфитеатър в Северна Африка.

Колизеумът е бил изграден през III век по времето на римския император Гордиан I и има чудесна акустика. Това е един от най-впечатляващите паметници на световната история и именно той е послужил като декор за заснемането на незабравимия филм “Гладиатор”. Имахме възможността да стъпим на гладиаторската арена, седяхме на местата на публиката и дори минахме през тунелите, от които са излизали дивите животни.

Днес амфитеатърът е място за ежегодния Музикален фестивал на симфоничната музика, който заменя гладиаторските битки, ревът на зверовете на арената и скандиранията на тълпата.

Продължаваме към Матмата – най-известното селище на коренните тунизийци.

Селцето Матмата е сигурно най-неоспоримият пример за приспособимостта на човека, за умението му да превръща недостатъците на природната среда в предимство, за способността му да създава дом навсякъде и при всякакви условия. Имахме възможност за достъп до интимното пространство на местните жители. Посетихме едно от тези вкопани в скалите жилища, разгледахме го отвътре, запознахме се с неговите обитатели.

До жилището води една пътека, която се отклонява от „главния“ път (за пътищата в Тунис ще разкажа накрая). Влиза се в нещо като дворче, от което може да се влезе в 4-5 вкопани в скалата стаи, без прозорци, само входни врати, и още един авариен изход, който води пак до пътя, но от друга страна. В стаите най-съвременната мебел бе една малка библиотечка, в другата стая, която беше нещо като кухня …. имаше газови котлони, и една друга стая – килер, където на лавици и по земята се съхраняваха хранителните продукти.Но навсякъде много чисто, и много подредено. Не зная как да ви опиша чувството, което изпитах, когато видях едно пеленаче – легнало в прохладната стая на земята, върху нещо като дюшек, дебел не повече от 10-тина см , с биберон, но и с памперс ….

Матмата става особено популярно, след като през 70-те години тук е заснета част от трилогията „Междузвездни войни”.

От тогава насам туристическият поток не спира. По тези земи са снимани и филмите с Индиана Джоунс, който търси из околните пещери изчезналият кивот.

Пустинята до Матмата е и романтичния фон на друг култов филм – „Английският пациент“.

С доближаването ни до Сахара ( оазисът Доуз, известен като “Вратата на пустинята”, разположен сред финикови палми, отвъд които следват хиляди километри убийствена, безразлична към човека пустош, който бе крайната точка на нашето пътуване, е последната населена местност преди началото на Сахара), горещината стана толкова силна, и прозорците на автобуса се нагорещиха, че бе невъзможно да се пипа металната лайсна по краищата им.

Но това бе нищо, интересното стана, когато пристигнахме в хотела, в който щяхме да пренощуваме …. Въздухът бе толкова сух и горещ, че бе трудно да се диша, не знам как е на Еверест – сигурно обратно на това тук, но за първи път през моят N-годишен живот буквално пот течеше от мен на поточета, на поточета. Даже що-годе прохладната вода в басейна, не ни помогна особено много, защото във водата добре, но от главите – пот.

По пътя до тук, бе интересно да се наблюдава сменящият се пейзаж – от обилната зеленина на почти средноземноморският, през предпустиния и сега вече до изцяло пустинен пейзаж.И аз както всички, бях чела, гледала, знаех много неща за пустинята Сахара. Но когато застанеш пред нея и я виждаш в цялото и „величие“, да, да – защото тя е гореща, страшна, и в същото време Величествена, разбираш колко силна и привлекателна е тя. Красотата и е безспорна, пясъкът, пясъчните дюни, и пак пясък и пак дюни …и така докъдето ти стигне погледът или по-точно до където видиш „Фата Моргана“ … миражът в пустинята.
Когато застанеш сред пустинята забравяш фактът, че липсата на живот в нея, и предава онова митично чувство на страх и преклонение пред Природата, сътворила това чудо.

Очаквахме късният следобяд с голямо нетърпение …. предстоеше ни сафари из пустинята с камили.
Винаги съм знаела, че точно затова Животът е едно вълшебство, защото не знаеш кога, какво ще ти се случи – и още по-добре, ако е … яздене на камила.
Няма нищо да ви разкажа, за това, че височината на животното, когато е изправено, е с впечатляващите има-няма 3 метра, за неудобния самар, и якото друсане (защото камиларът, който бе с нас, май нарочно караше животното да не ходи, а леко да потичва). Нито дума няма да спомена за синините на едното място, нито за мазола, на едната ръка, който се появи за минути, от якото стискане. Няма да ви разкажа за страха, за спонтанните възклицания, за смеха и подвикванията в групата.
Това са неща, които е най-добре да се изживеят.

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ …..

Тоня Мишева


2 част: Приключението Тунис
3 част: Приключението Тунис

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля въведете вашият коментар
Моля въведете вашето име тук