1 част: Една истинска история за истински козари

0

време за прочит: 3,5 минути

Един разказ на efe.espana за фермера Максимо Перес, отглеждащ  кози от 60 години, цял живот – от 1960 г. Козар от 14-годишен, наскоро той празнува шест десетилетия, посвещавайки се на своето стадо. В деня, в който разговаряме с него, той ни показва последните си 17 кози.
Винаги е имал кози от породата Палмерас, която той харесва най-много и те са най-адаптирани към територията и климата на родният му град.

2 част: Една истинска история за истински козари

Максимо Перес говори с носталгия за дните  като козар в Ла Кумбре, където козите са прекарвали практически цялата година. Ако можеше да получи „малко брегова линия“ (тъй като всичко било обработено, било трудно да се намери район, където козите да могат да пасат и да зимуват), за да може  да ги отведе през зимата до морето. Спомня си онези зими дни със студ и сняг, които не са се случвали наскоро, и за суровия климат и условията, в които са работели и живеели. За него е било много тежко време:-  „Плачехме от студ. В Ла Кумбре  отсядахме в пещери и ако не нощувахме там, идвахме и си отивахме всеки ден. Козите нощуваха в пещерите, отивах само да взема млякото за да отгледаме детето. И тези всекидневни преходи правех  без муле – уточнява той. – През последните години си купих такова  и много време след това работих, за да го изплатя“.

На Максимо му трябвало да стигне до Ла Кумбре /където са били пасищата/ от дома си между два и половина – три часа с ходене, в зависимост от това, дали не носи товар. Например пътят  ставал по-дълъг и по-тежък, ако носил галон от 8 до 16 литра вода. Горе козите пиели от някои извори, но трябвало да се качва вода, за да се осигури благосъстоянието и на пастирите и на животните. Той имал 71 кози и прекарал 19 години, като се качвал и спускал от Ла Кумбре с тях.

Максимо ни разказва  усмихнат, че по-рано белите кози не са били желани, тъй като с този цвят на козината те са се виждали отдалеч и са били лесно забелязвани от горските надзиратели и гражданската охрана…. Той маркирал козите си на ушите с изрезки, тогава нямало етикети или ушни марки, а сега промяната в системите за идентификация била огромна.

На всеки два дни Максимо носел у дома си сиренето на малка дъска. Той обяснява, че то се продавало на всеки два или три месеца, защото трябва да бъде добре „узряло”.

„По това време козите ядели само това, което ни даваше полето, след това направеното сирене  се сушеше по друг начин и имаше съвсем различен вкус от днешното, тъй като козите пасяха всеки ден и това пасище беше единственият им източник на храна. Понякога правехме сиренето върху камък или плоча“.

Преди няколко години забранили  на козите да се качват на Ла Кумбре. Сега, до астрофизичната обсерватория Roquede Los Muchachos, има място, определено и като пасторален комплекс, може би, за да си спомнят туристите за работата на пастирите и козарите, като Максимо, който копнее за своя връх,  въпреки трудностите, които беше изстрадал там,  да има кози и да се грижи за тях –  това е, което  му харесваше.

Той си спомня за  приятелите си козари за това как са си помагали. Говори за смяната на поколенията и колко е тъжно да си спомня за толкова много овчари от Лас Палмас, които  са си отишли, а заедно с тях и си е отишла и работата, която е уникален начин за хармония между хората и козите.
Но въпреки всичко, Максимо казва, „всичко, всичко това вече  са добри спомени“.

източник: efe.espana

 

 

 

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля въведете вашият коментар
Моля въведете вашето име тук