Зайците говорят. Началото / 1 част

0

време за прочит: 4 минути

Преди известно време публикувахме  статия за фермера Николай Станев от с. Злати войвода обл. Сливен

Колко са малки “малките фермери”

Където той ни разказа, че допълнително отглежда и зайци.
В тази връзка дойде идеята, за уикенда да откъснем нашите читатели от говедата и овцете и ги отведем при зайците.
Защо реализираме тази идея. Отговора е много лесен. Защото повече от нашите животновъди имат зайци, гълъби, най-различни хвъркати. Големият говедовъд от с.Кортен – Минчо Иванов е любител на такива животни и има цяла колекция в къщата  си от зайци, гълъби, южноафриканските козички и куп други хвъркати. Другият голям животновъд – г-н Недко Митев, сега не зная, но навремето имаше двор с такива животни.
Ето и защо решихме по време на уикенда да си поговорим за зайците.
До 1990 г у нас имаше клубове на зайцевъда и гълъбовъда. Други неправителствени организации нямаше. Специално зайците се ръководеха от една организация наречена Кооперативен съюз, който на практика си бяха едно много мощно  предприятие, което имаше структури в цялата страна. Освен производство повечето магазини по селата бяха към този КС – за по-младите това е Кооперативен съюз.

Имаше изградени развъдници на зайци, от които можеше да си купиш породисти екземпляри. След 1989 г, само за няколко години тези зайцевъдни ферми бяха разкулачени и останаха само постройките. Изведнъж се получи дефицит на зайци, на организация, въобще на всичко свързано с отглеждането на зайците. Единствената искра поддържаха самите зайцевъди. Те сами си правеха пазари, разменяха или купуваха зайци. Всичко си течеше бавно, но не славно.

В края на 1994 г минавах през с.Брястово и се отбих при Кирил Василев, дългогодишен директор на Селекционен център Сливен и заслужил зоотехник на Републиката. Човека се беше пенсионирал. Влизайки в двора му той ми каза:
Ела да видиш какви прасета съм направил.
Някой да не се помисли стотици прасета. Само две, ама прасета. Сякаш току що излизаха от банята, зачервени, яки, корави, игриви. След това г-н Василев ми каза:
–  Ела да ти покажа телето.
Заведе ме под един навес, където имаше двадесетина клетки за зайци. Зайците от породата Белгийски великан. Младите /разбирай телето/ бяха на 4-5 месеца, но над 6-7 кг. Попитах го има ли женски.
Да, беше отговора – осем парчета.
Вземам ги, утре сутринта ще изпратя колата – му казвам. По него време, аз бях директор на центъра, но преди това 18 години работех в центъра и г-н Василев ме беше научил на много неща. На следващият ден, рано сутринта телефона звъни и чувам гласа на Василев.
Не изпращай колата, сутринта намерих един умрял заек. Ще изчакаме няколко дни.

Забравих само да кажа, че аз си имах също малка зайцеферма, с двадесетина майки. Мина една седмица, обади ни се, и взехме зайците. Платихме ги както му е реда, даже много повече от пенсията му. Той дори искаше да ги даде без пари, като разбра каква е целта за която ги вземаме. А тя беше много проста. Дойде ми на ум, докато разглеждах зайците. Защо да не направим един малък разсадник за чистопородни зайци в Изложбеното място /край град Сливен, всички животновъди са го посещавали/. Има празни обори, няма разплоден материал, а от тази порода Белгийски великан въобще няма. Тя беше оставена в ръцете на любители.
Решението беше взето, започна изпълнението.
Направихме боксове в един от оборите, в района имаше много стари кошери, тях ги пригодихме за боксове, в които да раждат майките, направихме скари върху пода, защото Великана е тежка порода и бетона не прощава на краката му.

В крайна сметка зайкините пристигнаха, настанихме ги, маркирахме ги, написахме и табелки и ги заведохме в журнала. До тук добре, идва време за заплождането а нямаме квалитетен мъжки. От стопанството на Василев не можеше да се вземе, защото зайците имаха родство. Щом става дума за клане на прасе, сигурно вече ви е станало ясно, че това се случва около Коледа. Казаха ми, че всяка неделя в Стара Загора на пазара носят зайци за продажба. Съответно, първата неделя отиваме на пазара в Стара Загора. Зимен ден. Минус десет градуса. Гледаме, десетина мъжаги, вдигнали яките стоят около една щайга и на нея два прекрасни екземпляра от Великана. Единият Сив, другият Черен. Без да питам за цената, казвам на собственика:
– Купувам и двата.
В същия момент един възрастен селянин подаде пари на собственика и взема сивия заек. Ясно, пазарлъка е бил дълъг и спорен, защото сеирджиите бяха много. Човека си взе заека и го сложи в едно чувалче. Нямахме друг избор, трябваше да вземе черния, за което не съжалявахме след това, защото заека освен, че беше много дълъг и елегантен имаше много добро потомство и създадохме черна линия. Цената беше около 80 лева, което отговаряше на една добра пенсия за него време. Обърнах се към колегата, който ме придружаваше.
Провери го дали има тестиси.
Заека си имаше всичко, платихме го и си го взехме. Първия купувач, той вече си беше дал пенсията за заека, се обърна към приятеля си:
Абе Иване, ние не му проверихме макарите.
Продавача майтапчия, погледна ме, намигна ми и му каза:
– Пито –платено.
Купувача и приятелят му започнаха да търсят макарите на заека. Ръцете им треперят, заека се върти. След няколко минутна борба, Иван се обади:
– Тука са.
Сложиха заека пак в чувала. Купувача, бръкна в джоба, извади една тъкана селска кърпа и си избърса потта от главата. При минус десет градуса, кърпата се намокри.
Осигурихме женските, купихме един мъжки и в движение започнахме да оправяме нещата в зайчарника. Март месец , дойдоха и първите зайчета.
Михаил Михайлов

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля въведете вашият коментар
Моля въведете вашето име тук