Каракачански истории

0

Днес искаме да, ви разкажем няколко истории свързани с каракачаните. Разказа ни ги г-н Янчо Кочундов от гр.Котел, по време на празника на Котленския килим.

Фестивал на етносите – КОТЕЛ 23.06. 2018 г

По време на празника, един от обектите, бе изграденото каракачанско село. В него имаше всичко – от децата в традиционните носии, агнетата на чеверме и кукуречи, танците и разбира се, десетина каракачански овце.
С тези овце също имаше приключение. Те се отглеждат близо до гр. Сливен. Но след като бяха доведени до своя роден край, както се казва, те си “хванаха” пътя към гората и една седмица си живяха на воля по пасищата на дедите им. След това сами /за радост на своя собственик Юри Кънев/, се върнаха в символичното каракачанско селище, влезли си сами и си доизяли оставеното сено преди бягството.
Каракачаните /на гръцки/ – саракацани, са гръцко говореща етническа общност, живееща основно в планините Пинд в Гърция и Източна Стара планина в България. В миналото са били номади, препитаващи се с отглеждането на овце, добив и продажба на мляко, месо и вълна. Отличават се със свой бит и култура, която няма аналог. Говорят каракачанският диалект на гръцкия и са източноправославни християни. Броят им в България  вероятно е над 4000, а в Гърция над 11 000.
Те са най-добрите овцевъди в близкото минало, които така си „командваха”, по скоро възпитали овцете, че си спестяваха половината труд.

Като будни и амбициозни хора, сега те са много добре развиващи се бизнесмени, но за да запазят традициите, все още има някой от тях, които отглеждат овце. Говедовъдството не им по мерак, но и там имат представители – Вангел Лолов има говедовъдна ферма, в която средната млечност на крава е над 11 000 кг. И по-важното е, че в стадото му няма нито едно вносно животно. Всичките крави са си „българки”.

След като се настанихме в каракачанското селище, пред порция кукуреч и чаша бира, Янко ни разказа няколко случки, както се казва от „кухнята”.

„Искам да Ви кажа, че съм израстнал с овцете. Дядо ми имаше над 300 овце и по едно време стигнахме и цифрата 600. Аз вече не се занимавам овце, имам си друг бизнес, но сега чувам говори се за някакви номера, които падали, или нямало овце, пък имало номера в торбите. Навремето овцете на всеки собственик имаха нишан, защото ходеха общо на паша, и всеки трябваше да си знае овцата. Никакви проблеми нямахме по отношение на бройките, винаги излизаха и всеки си знаеше овцете.
Много обичаме да се шегуваме, когато отидем в планината да опечем агне. На гостите казваме да си носят нож и манерка с водичка. И те все питат, за ножа ясно, ама за водата – тя е да си изплакват ръцете от време на време.
Също така, питаме гостите какъв е цвета на агнето на чевермето. Хората изказват  предположения, но истината е, че цвета се познава по езика. Ако цвета му е бял значи, че агнето е било бяло, ако е черен – значи черно. Е ние най си обичаме, да „качим” на чевермето, черно агне с бяла точка на челото.
Каракачаните сме вярващи хора, макар и да не го афишираме. Гледаме да спазваме каноните на християнството, но някой път се получават грешки, за които си и плащаме. Преди много години се разболява едно от децата на дядо ми. Баба ми дава обет, ако детето оживее, ще дадат едно конче на църквата. Детето оздравяло, пък кончето било много хубаво – каракачанска порода.

 На дядо ми хич не му се давало -отгледал го е от „пеленаче”. И тогава казал на баба ми – то детето оздравя, защо да го даваме. На другата сутрин, оздравялото вече дете, станало за първи път от леглото и почнало да си играе. В този момент от двора се чуло цвилене на кончето. Дядо ми, като излязъл на двора, видял вече умрялото конче. В крайна сметка пък спасил детето си. От тогава, той не прави никакъв компромис по отношение на обещанията – каквото обещаеше, го изпълняваше”.
Кукуречето и бирата на масата свършиха и Янко, каза: – чакай ще повторим, има още истории. В това време обаче заваля дъжд и оставихме историите за следващият празник на котленския килим.
Тоня Мишева

ОСТАВИ КОМЕНТАР

Моля въведете вашият коментар
Моля въведете вашето име тук